АПР парадокс – парадокс на реалността

Достигането до този парадокс е следствие от желанието на учените да докажат електромагнитното поле като самодостатъчен носител. Първоначалната аргументация за тази самодостатъчност се основава на две позиции:

1). всичко е елемент на физическа реалност – това означава отхвърляне на нематериалността – етера, ефира (Нищото), като в същото време се възприема и класифицира отрицанието на материята като антиматерия;

2). валидността на една физическа теория се определя от нейната пълнота – една теория се счита за пълна, ако включва в себе си всички елементи на физическа реалност. Това условие позволява да бъдат елиминирани и загърбени част от откритията на учени като Дейвид Бом, Никола Тесла, Луи дьо Бройл и други.

Авторите (АПР) правят предположението,

че ако стойността на дадена физична величина съществува обективно, независимо от всякакви измервания или други смущения, то тогава тази величина отговаря на елемент на физическа реалност. А обратното не е вярно – може да има и други начини елементи на физическа реалност да съществуват, но това няма да повлияе на разсъжденията. Парадоксът на АПР е парадокс в смисъл на това, че базирането върху някои на пръв поглед реалистични твърдения (изглеждащи обективно) може да доведе до противоречие, защото същите „обективни“ твърдения всъщност могат да се окажат нереалистични, непълни и необективни. Причината за това е, че в квантовата теория има момент, който е основен и съществен за валидирането й – това е необходимостта от наличие на наблюдател, т.е. процесът на наблюдение променя поведението на наблюдаваното и този принцип е верен за всичко съществуващо.

Самото противоречие е в това, че според АПР една „физична” теория е нужно да бъде едновременно обективна (свойствата на наблюдаемите частици да съществуват независимо от това дали биват измервани) и локална (резултатът от измерване на една частица да не влияе върху резултата от измерването на другата). Само по себе си това е невъзможно, тъй като процесът на наблюдение променя поведението на наблюдаваното. Това е добре известният принцип, че един електрон се превръща от вълна в частица единствено и само тогава, когато го наблюдаваме. Тази частица има различно поведение при различни наблюдатели. Тя има различно поведение и при един и същ наблюдател в различни моменти.

Следният пример изяснява тези принципи и идеи:

Алиса и Боби са двама изследователи, които работят по едно и също изследване, независимо един от друг. Стойностите, които Боби ще получи, са повлияни от наблюденията на Алиса по същото измерване. Така изследването на Боби се явява елемент на физическа реалност, която Алиса (направила своето измерване) вече е променила. Аналогично, ако Алиса реши да измерва, Боби става елемент, повлиял на физическата реалност. Причината за това е, че всяко измерване на Алиса/Боби има мигновен ефект върху елементите на физическата реалност при Боби/Алиса, което нарушава принципа на локалността. А за да е налична обективна физическа реалност (според АПР), е необходимо да получим еднакви резултати. Това обаче е възможно само тогава, когато се изследва един и същ обект в една и съща координатна система, в един и същ момент от един и същ наблюдател.

Достигнатият извод е,

че за да съществува обективна реалност, е необходимо или всички изследователи да са един и същ наблюдател (при това в един и същ момент), или да няма изследователи. Това от своя страна обезсмисля търсенето и доказването на обективна реалност. Различен е крайният резултат, затова не е възможна такава реалност. Нека изследваното е подарък, предназначен за някого. Алиса обича да увива в хартия подаръците, а Боби предпочита просто да го връзва с панделка. Ако Алиса получи подаръка първа, тя ще го опакова и след това стига до Боби, който ще постави панделка. Ако Боби е първи, опаковката на Алиса ще покрие панделката и ще се получи различен резултат. За да смесят причинно-следствените връзки, учените поставят и двамата да действат първи.

Самото време се явява неопределено в тези ситуации“, заяви членът на екипа Матеуш Араужо (Mateus Araújo). „Цялото объркване с квантовата механика е непознаване нещо, което просто не съответства на нашия макроскопски класически опит.“ „Изтласкахме наистина квантовите мистерии и бъркотии до абсолютния предел“, коментира Мати Хобан (Matty Hoban) от университета в Оксфорд. „И нямаме добра представа за това какво са всъщност“.

Извод: Има вариант, при който е възможно съществуването на обективна реалност – времето на случване на което и да е събитие да е Тук и Сега. Другият вариант е всеки сам да създава собствена реалност и отделните реалности да се „пресичат“ по особен начин, който да е „видим“ за всичко и всеки.

Статията е вдъхновена от енциклопедия Когиталност – Всичко, което Е! (част първа – Ти-Източникът)

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.